With a little help from my friends

Но не става дума за списъка с 300+ човека във Facebook-а ти, а за онези, истинските, дето са те издържали толкова години. Без значение какви глупости правиш, в кой град живееш или в какъв цвят си боядисаш косата. Без значение от колко време не сте се виждали, защото всеки път когато се срещнете, е все едно не сте се разделяли изобщо.

Заради тези хора съм запазвала ума си, когато всичко се сговни. Те бяха тези, които ме носиха на ръце, когато мъката беше прекалено голяма, за да мога да вървя сама.


Та това е като едно малко 'благодаря', понеже не им го казвам достатъчно често.


На Тони, която ме познава по-добре от мен самата.

На Галя, чийто смях всеки път ме зарежда за седмици напред.

На Севда, която стоически изслушва едночасовите ми тиради.

На Хриси, която някакси винаги намира точните думи.

На Аглика, която ми прави палачинки за закуска.

На Мишката, който винаги ме взима от летището.

На прасето ми Мария, с която сме обиколили половината свят.

На севлиевската мафия - Киро, Дънча и Жоро - ако не сте вие, аз на кино няма да отида :)


На сестра ми, която макар и далеч, винаги остава близо до мен.