Тихо се сипе белия сняг

Принципно имам противоречиви чувства към снега. Едно време се радвах като .... е, като дете на сняг. Само че колкото повече пораствах, толкова по-накриво го гледах.

В Бургас много рядко валеше сняг, а и дори да валеше, обикновено се задържаше по-малко от ден. Затова гледахме да се навъргаляме докато още трупа. Принципно истинската ваканция започваше когато се насочехме към роднините в западна България за празниците. Панагюрище, Белово, Костенец. Имаше сняг колкото ти душа иска. С братовчедка ми Христина обикновено хуквахме нанякъде с шейната, преди още нашите да са успели да слязат от москвича. После се връщахме тотално мокри и обикновено изяждахме по един пердах от родителските тела.

Тези дни снегът по-скоро ми причинява неудобство като бързам за работа, да не говорим колко пъти се е опитвал да ме изпързаля. Но снощи, докато се прибирах от работа не можах да не се издивя на снега. Обикновено калната разорана нива около блока се беше превърнала в едно прекрасно снежно поле, още неразтъпкано от мръсни ботуши. Снегът изглеждаше толкова примамливо пухкав, че едвам издържах да не се бухна вътре. И той е от оня хубав, лек и лепкав сняг, от който можеш да направиш най-здравия снежен човек и най-бързите и точни снежни топки. И ако имаше на кого да обява снежна война, със сигурност щях да го направя. Не, че не можех просто да си се овъргалям сама, ама не е толкова забавно. Пък и съседите със сигурност щяха да ме помислят за луда.

Май се вдетинявам. Не е лошо.